За онези лудите идеалисти, без които нямаше да ни има днес

Павлин Иванов

След малко сирените ще ни напомнят, че някога преди е имало идеали. Имало е и онези луди глави, които са загърбвали собственият си живот и са тръгвали на битка заради онези другите, чакащите, смирените, разумните, приемащите действителността за даденост.

Сирените ще ни напомнят за смъртта. За неблагодарността на племето и ще поставят за пореден път въпроса ЗАЩО. Защо само лудите глави са смели. Защо никога не се получават нещата. Защо никога не сме заедно, всички, като един. Интересен народ сме ние българите. Обичаме да свирим фанфари за нашите герои, но не обичаме да бъдем като тях.

Харесва ни да споделяме стихове и песни, снимки и мъдри мисли, стига да няма нужда да правим абсолютно нищо в действителност и да не бъде заплашено нищо в нашето съществуване.

И аз ще цитирам една крилата фраза: „Искаме нещо да се случи, но се страхуваме нещо да не стане“. Слава Богу, хората дали животът си за България и всички нас, техните потомци, не са знаели тази мъдра мисъл и са действали в името на кауза и идеали. Нещо толкова липсващо ни днес.

Хубаво е, че поне един ден в годината, воят на сирените ни вади от зоната ни на комфорт. Събужда за 2 минути някаква особена част в душите и сърцата ни, която е будна, жива и чиста. Замисляме се, дори за съвсем мъничко за миналото и някак, без да искаме го сравняваме с нашето днес.

Дори само тези 2 минути да ни спрат за малко от ежедневието и ни накарат да си спомним и помислим, дори само това прави героизма на нашите борци за свобода смислен. Иска ми се днес да не е само това. Да не са само тези две минути в мълчание и се надявам, някой ден, това да се случи. Да осъзнаем същността на въжделенията за свобода, самоопределяне, идентичност. Да разберем, че зад тези понятия има действия, които се изискват от нас всеки ден.

Бог да прости нашите герои!

Те заслужават да пребъдат във времето за да ни напомнят, че освен човеци, сме и творци на собственият си живот в собствената си страна.