И изведнъж, по поведението на хората и властите се вижда, че пандемията свърши!

Павлин Иванов

Хубав слънчев ден. Приятно топло време. Изведнъж улици, пешеходни зони и градинки се изпълниха с множество хора. Усмихнати, без маски и притеснение. На групи и по много са децата в целия град, бодри, жизнени и нетърпеливи. Сякаш изведнъж опасността от вируса и пандемията свършиха. Като с вълшебна пръчка, без аргументи и факти.

Зажаднели за свеж въздух и галещи слънчеви лъчи хора бързо забравиха ограничения, мерки и инструкции. Хубаво е!

Вероятно съм пропуснал в последните дни съобщаването за намерено лечение за вируса. Възможно е, толкова много информация има за всичко. В това море от данни, мнения, истински и фалшиви новини, твърде лесно човек губи нишката.

Твърде вероятно е и да не съм разбрал, че изведнъж здравеопазването в Ловеч се е променило радикално и вече е ресурсно обезпечено, в Болницата има всичко необходимо, работят свежи млади лекари, има опашка от чакащи за работа сестри и всичко ей така, за само една нощ се е променило тотално. Но аз ставам късно, щото съм тулуп и мисир едновременно и не съм изпуснал множество радикални положителни промени случили се за последното денонощие.

Но няма нищо.

Важно е хората разхождащи се усмихнати навън да са в час. Нали за едното щастие, ядене и пиене живеем!

Понякога имам чувството, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре е. Днес стана ясно, че за 56% от българите, вируса е просто грип. Оказва, че конспиративните теории удариха на камък – населението не ще да се редуцира, а и как да стане, като не вярва, че някакъв грип може да му причини нещо повече от кихане. А в каквото не вярваш, то няма как да те достигне. Едни не вярват, че земята е кръгла и организираха научен експеримент за да докажат твърдението си – цял живот са ни лъгали! Земята е плоска! Точка! Та и с вируса така.

В последните седмици смъртта я измерваме в някакви цифри, а не в съдби и човешки животи. Следим цифрите в новините, смъртта на другите, която е далече от нас. И дай Боже да си остане далече.

С годините са научих да бъда малко по-бавен. Малко по-спокоен и разсъждаващ. Свикнах да се облягам на факти, а не на „една жена ми каза“. Но това, което се случва днес обърква изначалното ми схващане за Homo sapiens. Не мисля, че днешната гледка в Ловеч, а вероятно и в цяла България покрива това понятие. Поне не и днес. И честно казано съм притеснен за града и страната ми.