Как мислим за психичното здраве у нас

Д-р Калина Йорданова

Експериментално изследване на „Галъп интернешънъл болкан“, заедно с фондация „Кожа – платформа за психично здраве“ (https://www.koja-bg.org/), в навечерието на Деня на психичното здраве, 10 октомври, показва, че двама от всеки петима са се срещали по един или друг начин с психични разстройства като депресия, хранителни разстройства и др.

Обществото успява да налучка кое е наистина психичен проблем и кое е само емоция. В по-голямата си част хората у нас дават толерантни отговори по отношение на психичните проблеми. Но под тези толерантни отговори личат очертанията на латентно отхвърляне.

Например, цели 45%, или почти половината, казват, че ако у нас някой признае психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. Личи подценяване на различните типове зависимости като реален обществен проблем. За 37% от хората у нас в крайна сметка, зависимостите са просто липса на достатъчно воля.

Между 10 и 25% – т.е. поне близо милион и половина пълнолетни българи, при живеещи в страната не повече от 5.5 милиона – се простира диапазонът на консервативните и дори ретроградни схващания. Например, 12-13% не се колебаят да споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или срам. Вероятно, делът на подобни схващания е и доста по-голям – заради скрити мнения. За 25% не е нормално мъжете да плачат. При мъжете въобще, като че ли, темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу.

Изследването е проведено „лице в лице“ сред 807 души в периода 3-11 септември.

Изследването на пръв поглед показва толерантно отношение към хората с психични заболявания, но трябва да имаме предвид, че то мери нагласи, а не отразява реалната ситуация. Т.е. въпросите са зададени по принцип, а директно към човека, защото темата е деликатна и хората трудно говорят по нея. Вероятно, ако са питани дали самите те са имали психични проблеми или са търсили помощ, процентът би бил по-висок, но може би несподелен.

Изследването показва, че хората с по-високо образователно ниво и повече парични възможности са по-запознати с въпросите на психичното здраве и по-готови да говорят за тях. Мъжете пък са по-малко склонни към споделяне по темата от жените. Все още съществува идеята, че не е приемливо мъжете да говорят за емоционалния си свят, както и че е нормално да са по-малко включени в отглеждането на децата си. Последното личи в по-ниската им степен на запознатост по въпросите на детското психично здраве.

Изследването е представително за България и засяга хора от всякакъв тип населени места. Едва ли е изненада, че хората в големите градове имат по-голям достъп до услуги и информация относно психичното здраве, но е интересно наблюдението, че хората от селата също сравнително често се сблъскват с психично болни хора. Една възможна интерпретация е, че там общностите са малки и се познават, но също така е вярно, че в селата достъпът до психиатрична и психологическа помощ е минимален, дори липсващ и пациентите живеят дълго без регулярни прегледи и медикамент, което прави симптомите им по-остри и видими.

Това, което прави впечатление веднага, е сравнително високият процент хора – около половината, които смятат, че ако човек сподели с околните за психичен проблем, ще бъде отбягван. Вероятно все още психичното здраве не е мислено като важна част от грижата за себе си наред с телесното. Това е и причината, поради която 21 процента биха се обърнали към приятел, а не към специалист, други 7 ще се опитат да се справят сами, а 6 се колебаят какво да направят. Ако съотнесем това към аналогична ситуация, касаеща физическото здраве, би било странно около една трета от хората да не отидат на лекар при телесно заболяване, а да се консултират с приятели или да се опитват да го решат сами.

По отношение на зависимостите изглежда, че голям процент от хората смятат, че зависимостите от алкохол, цигари, хазарт и т.н. са проява на слаба воля, а не са психично-здравен проблем. Най-категоричен е отговорът, че това е заболяване при наркотиците, вероятно поради криминалността на разпространението им и повечето информация за тях.

Не така стои въпросът с алкохола и тютюнопушенето обаче. Там повече от половината запитани смятат, че тези зависимости могат да отминат сравнително лесно, както и не малък процент приписва зависимостта на волята на употребяващия. Вероятно тук става дума за приемливи модели в културата, при които редовната употреба на алкохол е мислена със социализация, „да се отпуснеш малко“ или навик, а не като проблем.

Психичното здраве на децата изглежда важно, но по-скоро на теория. Запитаните смятат, че има инструменти за изследване на психиката на децата, но масово не ги познават. Вероятно става дума за трудност да си представим децата като изложени на риск от психична болест, защото сме свикнали да мислим за тях като за носители на надеждата за нещо хубаво, а не на дефицит. Друг проблем при консултирането на децата е трудността на родителите да приемат, че проблем в родителската двойка или в семейството може да е повод за проблем у детето. Не на последно място родителите често вярват, че „детето не разбира“, „то ще забрави“ или „ще му мине с възрастта“ и следователно не е нужно да се види със специалист. Битува и схващането, че такава консултация „ще остане в досието му“, „ще му навреди“ и пр.

Не на последно място е важно да знаем, че освен образователния и социалния статус на хората, от голямо значение е икономическата им обезпеченост. В условия на липса на клинична пътека за психотерапия, заплатена от здравната каса, много хора не са в състояние за заплащат консултациите си. Също така стои въпросът с достъпа до помощ, особено в по-малките населени места и липсата на информация точно към какъв специалист да се обърне човек, който страда от панически атаки, депресия, изпитва принуда да си мие ръцете стотици пъти на ден или не може да спи. Много хора търсят невролог, кардиолог, педиатър, когато става дума за психичното им здраве, а не е малък броят не тези, които се обръщат към екстрасенси или чакат нещата дас е оправят от само себе си.

Липсата на детско-юношески психиатри и клинични психолози за деца в повечето здравни заведения в България също е проблем за ранната диагностика и навременното лечение на аутизма, разстройствата на привързаността, обучителните трудности и т.н. Психиатричните болници пък често функционират като социални домове за хора с много тежки психични заболявания, които нямат подслон и близки на разположение, а социални услуги за тях няма. Това от своя страна прави психиатричните болници непривлекателни за хората с леки психични проблеми, търсещи помощ.

За д-р Калина Йорданова

Родена е в Ловеч на 25 май 1978 г. Завършва магис

търска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно- и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. Неин рецензент е Джулиет Мичъл. През 2016 г. Калина Йорданова се присъединява към „Лекари без граници“. Понастоящем работи в София като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие и трафик с хора.

Данните за научната работа на Калина Йорданова са събрани с изследвания на военните конфликти в Босна и Херцеговина (1992 – 1995) и Сирия (2011-).

Участва като лектор в лятно училище по психоанализа в Сараево, където изнасят лекции още Вамък Волкан и Андреас Хамбургер.

Интересите на Калина Йорданова в областта на психологическите последици от войната мотивират превода ѝ на романа „Хищни нокти“ (Kandže) на сръбския писател Марко Видойкович на български език. Преводът е отличен с награда „Traduki“ през 2010 г.