10 години от раздялата с Красимир Крумов Грец

На 31 юли 2025 се изпълват 10 години от смъртта на Красимир Крумов – Грец.
Винаги в навечерието на тази дата избирам да споделя с всички вас живото слово на Грец, като задушевен разговор, като приказка преди заспиване, като благословия на изпроводяк, като размисъл за истината, като признание в любов, като изповед пред най-святото.
Неслучайно избрах „Да има за децата“ – частица истинска благодат, която днес изживявам дума по дума наяве, отново и отново, в целия нейн прекрасен космос и кръговрат.
Това е моята благодарност към Красимир и моят поздрав към вас.
Елена Крумова

ДА ИМА ЗА ДЕЦАТА
Баба все казваше – да има за децата.

Събираше мед и го трупаше. Отделяше от себе си, остана само душа. Да има за децата. Децата бяха в затруднение – да има за тях. И тя даваше. Заделяше от себе си, заделяше мед. Даваше, даваше. Децата идваха при душата й. Тя им даваше заделеното. Заделено бе всичко. Градината, дворът, под ореха, горе при кошовете. Да има за децата. Мъкнеше от нивите, от бахчите, от под ореха – да има за децата. Тя раздаваше, оставаше й едната душа. Душата оставаше, по-голяма от самата душа.
           Да има за децата. Чудехме се как баба даваше, а й оставаха небето и земята, градината и дворовете. Баба не свършваше. Баба даваше и се увеличаваше. Душата й растеше колкото повече даваше. Как така не свършваше баба? Какво оставаше за нея? Мислехме, че ще се свърши, а нищо не свършваше. С даването увеличаваха се дворът, градината, добитъкът. С даването въздухът се увеличаваше. Пълнеха се нашите дворове и градини.
           Децата учеха, задомяваха се, строяха къщи. И баба им даваше. Да има за децата, казваше. И от страните й потичаше мед. Хранеше децата си, даваше им душа и мед. Децата вземаха дворовете, градините, бахчите, но държаха в ръце една душа. Градините, дворовете и бахчите се превръщаха в душа. Те мълчаха, когато взимаха даровете на душата. Децата приемаха даровете. И вие така давайте на децата си, казваше баба. И ние давахме. Разбрахме, че става дума за души. Душите се разпореждат с даването. Само душите не се свършват, от даването се увеличават. Когато баба даде всичко, душата й порасна като небето. Душата й бе като стълба. Отрано децата й видяха небе, качваха се по стълбата. Само даването беше безкрайно.
           Да има за децата казваше тя. Да има за земята, казваше небето и пращаше дъжд. Да има за корените, казваше земята и спускаше дъжд. Да има за хората, казваха растенията и набъбваха от дъжда. Да има за децата, казваха хората и отделяха от себе си сълзите на дъжда. Круме, дай на децата. И дядо даваше. Всички мълчаха в това приношение. Само душите работеха. Бе тихо, душите растяха. Душите се вдигаха към небето, пълни с дъжд. Даваха дъжда на небето, а той го даваше на земята. Само душите оставаха. Душите се вдигаха. И срещаха по пътя си дъжда, който падаше надолу.
От Неведоми пътища 2

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!