Кметът на Община Ловеч Корнелия Маринова изпрати днес съболезнователен адрес до близките на художника Теофан Сокеров (76 г.). Почетният гражданин на Ловеч е починал на 8 януари сутринта.
Всички ценители на таланта му, неговите ученици и студенти, както и всички ловчалии, ще съхранят искреното си уважение към приноса на Теофан Сокеров за развитието на българското изобразително изкуство, се казва в адреса.
Теофан Сокеров е роден на 3 май 1943 г. в Ловеч. Завършва Средно смесено училище „Тодор Кирков“, Ловеч (1961). Учи в ВИИИ „Николай Павлович“ в София, специалност Живопис при проф. Петър Михайлов и успешно завършва през 1969 г. Работи няколко години като свободен художник в родния си град, където сътворява първата си картина „Възпоменание“. В периода 1971-1982 г. е председател на Съюза на художниците в Ловеч. Установява се в София, където от 1994 г. е професор по живопис в НХА. От 70-те години реализира десетки самостоятелни и групови изложби. Автор е на многобройни кавалетни и монументални произведения. Както отбелязват специалистите, по размаха на въображението и безграничността на творческата мисъл Теофан Сокеров може да се сравнява с всеки магически реализъм, а по дълбочината на емоцията той е изповедник на замлъкналите в болката си старинни форми и багри.
Сред неговите постижения е художественото оформление и стенописите в Патриаршеската църква на Царевец във Велико Търново. В Ловеч негови стенописи има в Дом „Преслав“, в Съдебната палата, музея на Васил Левски и други сгради. Картините му са притежание на музеи, галерии и частни колекции в България, Франция, Германия, Швейцария.
Поклонението ще бъде на 9 януари в новия катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“ от 13.30 часа, а погребението – в гробищен прак „Стратеш“.
*******
„Ловеч медия“ си позволява да помести последното интервю на твореца с наш писач. Текстът е включен в книгата „Напред и нагоре 2“ на Милен Нанков.
Проф. Теофан Сокеров: Навикът, който ще съпътства до гроб е рисуването! Колкото ми даде Господ, толкова.
„Акционите у нас са фалшива работа. Истинският акцион е само в богатата държава“. Това заяви пред наш екип на 22 декември 2015 г. Теофан Сокеров в местната Художествената галерия в Ловеч, където професорът по живопис в НХА откри с 14 маслени платна и 8 рисунки поредната си изложба.
Сред почитателите му тогава бе и кметът Корнелия Маринова, а негови ближни довериха, че почетният гражданин на Ловеч ще прекара зимата в родния си град за първи път от десетилетия насам. Пак тогава стана ясно и че е в ход подготовката на негова изложба в Пловдив през май 2016-а, която ще е арт събитието на годината. „Надявам се да е така наистина“, коментира с усмивка преди четири лета Теофан Сокеров.
– Г-н Професоре, как се развива родната художествена сцена? Повечето от галериите са в големите градове?
– Което не е добре! Лошото обаче е и друго. В малките градове не само няма галерии, но вече няма и публика. Хората отидоха в градове, за съжаление, по-късно обратният рефлекс не сработи, не се получи, градовете да отидат по селата. Какво нещо се случи, примерно, в САЩ.
– Художественият живот затихна. Според едни заради прехода, според други – заради рецесията?
– Едно обобщение в тази посока е твърде относително. Всеки творец е спохождан и от драма, и от възход, от бляскав момент. Днес художникът е само един играч на игрището, сам и самотен играч. Без приемственост. У нас през последните години някак си много бързо заличихме културни пластове, наслагвани с години, с векове. За подобно заличаване понякога е достатъчно дори само едно щракване с пръсти…
Може би заради това заличаване днес, за разлика от други години, младите навлизат бързо в рисуването. Сега започват от експресионизъм и продължават нататък…
– Това лошо ли е?
– И да, и не… /Смее се./
– Не намирате ли това за възможност за открояване на характери, на талант?
– Как да се открои един творец или дори как той да се себеоткрои, когато я няма дори нея, публиката. Малко са художниците, които държат знамето победно в такава ситуация. Не съм от тях.
– Доколко колекционерите влияят върху изкуството?
– Не знам доколко е това влияние, но, го има. Безспорно! Но художникът е странен дори във взаимоотношетията си с тях, събирачите на изкуство. Може би тук добра илюстрация са думите, които Микеланджело казва в един момент: „Цяла Европа ме аплодира, а аз се чувствам остарял!..“ Да, по-често творецът е зает със себе си, отколкото с ценителите си.
– В добрите соцвремена ред художници осигуряваха работа на куп асистенти. Днес има ли я тази практика?
– Не знам какво да кажа… Би трябвало да я има.
– От началото на кариерата си плувате срещу течението?
– И продължавам да го правя, с леко сърце и весела усмивка. Това е истината. Виж, какво! По течение е кофти, по течението се носят само трупове…
– Експериментирахте с различни техники. По-важен ли е работният процес от темата?
– За мене работата е на първо място. Може да е графичен елемент, може да е само една подготовка, но, за мене той, работният процес, е важният. Понякога се налага да правиш четири-пет рисунки, за да се появи онази, за която да кажеш: „Брей, нещо май се получи!“
Работата на художника не изисква много приказки. Иска да седнеш на дупето си и да мислиш, и да уловиш в един момент образа, линията на мисълта си.
– Интересувате ли се изобщо от пазара на изкуството?
– И да, и не. /Усмихва се./ Зависи…
– От какво зависи?
– Ами от държавата. Истината е тази. Когато една държава няма отношение към обществото, което мисли и разсъждава за изкуство, трудно се говори за пазар, камо ли за интерес към него.
– Познато ли Ви е чувството, че сте блокирали и не можете да продължите напред?
– Не. Винаги, все някъде, в главата има нещо забравено. Достатъчно е да хвана молива, да тегля една линия и то, айдеее, пъкне. Оттам-нататък е лесно…
– Как намирате акционите у нас?
– Фалшива работа. Истинският акцион е само в богатата държава. Но, работата на художника не е да мисли дали ще има успех в акцион или не.
– Кога имате чувството, че отново е дошло времето за един автопортрет?
– О, тези неща ми ги подсказва Надето, жената до мене днес…
– Какво Ви е страх да нарисувате все още?
– Нямам подобен страх. Нямам опасение от каквото и да е било.
– Навикът, който ще Ви съпътства до гроб?
– Рисуването! Колкото ми даде Господ, толкова.
Източник: Новини Ловеч
