Липсите вътре

Радост Байчева

Не мислех да пиша, така и така всичко се си остане каквото е … Обаче гневът не преминава, особено с трупането на коментари около смъртта на Милен Цветков. Винаги ми е било непонятно това с посмъртното изказване на любов и привързаност … просто е безсмислено. Скръбта, както и щастието са лични, интимни. Останалото е като опит да се впишеш в нечий миг, пък било то и последен.

Но не това е важното, в крайна сметка, всеки може да е щастлив и да скърби както намери за добре, както казах, това са лични неща.
Основният ми гняв е за друго, че дори тази, вече поредна смърт на известен човек, явно няма да ни отвори очите за истинския проблем. А ако няма вярна диагноза, лечението е невъзможно – доказан медицински факт!
И не мога да повярвам, че след 30 години още не сме разбрали, какво ни убива всъщност и не само, че не се стараем да се излекуваме, ами с настървение допълваме отровата. Защото не ни убива бедността, нито безработицата, убиват ни липсите отвътре.
Ако за 30 години постигнахме нещо, то е, че днес у нас преобладава онова население, което не знае, какво е отговорност, свобода и за жалост, дори не знае, какво е любов. И всички тези българи са с различен произход.
Едни са родени в гетото, което за 30 години произведе 5 или дори 6 поколения, които не са ходили на училище и дори не могат да пишат. Те знаят единствено стойността на парите и как да се сдобият с тях без да работят. Знаят също, че могат да изнудват и извиват ръце, просто защото са припознати като ценен електорален ресурс от политическата класа. Те знаят, колко струва саламът, но не и човешкият живот. Затова се гаврят с всеки, когото усетят като по-слаб от себе си – самотна бабичка в затънтено село, пенсионер седнал на припек в пуст парк, дете, което се прибира от училище само или дори – уважавана журналистка в Русе, майка и жена, която тича за здраве …
Други са родени в нормални семейства, такива на доктори, учители, заварчици, монтьори, фризьори, банкови служители … Семейства, които не произвеждат деца “на килограм”, родители, които искрено и честно са вярвали, че ще успеят да възпитат добре децата си. И повечето от тях са успели.

Някой обаче се провалиха, защото им се наложи ненадейно да търсят нови възможности за работа,да се преквалифицират от филолог в шивач, от инженер в монтьор или от учител в берач на портокали в Испания. Защото децата имат нужда от храна, дрехи и учебници.

Обаче обидата, унижението, чувството, че си се провалил, включително в очите на собствените ти деца, е смазващо. И убива.

И така, оказва се, че много деца са отгледани от призраците на родителите си, които са глас от чужбина в слушалката на телефона или просто телесните останки на иначе истински и добри хора. Но хлябът, сам по себе си, не стига, както за него самия не е достатъчно само брашно и вода, ако няма мая, която да ги спои, ще получиш кал, която след изпичането ще е просто тухла.

И така детето, останало без родители, научава стойността на парите, но не и тази на живота на другите.

Просто защото, то самото не цени живота си. Тук психолозите, а и учителите, могат да кажат повече от мен, защото те работят всеки ден с деца, които се чувстват самотни, виновни, ненужни, изоставени и гневни. И тук идват заместителите на вътрешните липси – наркотици, алкохол и насилие, тоест всичко, което ти дава пряк път към забрава или увереност, по единствения начин, който познаваш – материалният.
Третите, те са децата на богатите родители. За тях в голяма степен важи всичко казано горе, защото те също са отгледани от призраци. В най-общия случай, техните родители са толкова заети, че нямат физическо време да се погрижат за децата си. Защото, противно, на това, което си мислим, многото пари не значат свобода, а зависимост. Разликата тук е, че тези родители не се борят, за да осигурят физическото оцеляване на децата си. По-скоро се опитват да докажат нещо на света или на себе си и са толкова увлечени, че пропускат факта, че се превръщат в по-скоро лош пример. Да, защото компенсирането на емоционалната и физическа близост със скъпи подаръци е лош пример, от тези, които те учат, че парите купуват всичко, дори извинение за непростимата липса на време за детето ти. Примерите – безброй, а последният – 3 такива деца в колата убиец!
Но всичко казано горе, нямаше да е толкова страшно, ако обществото поне даваше добър пример. Само че, нашето не го прави. За политиците, мутрите и всякакви други отровенно лишени от смисъл хора изобщо няма да говоря.

Обаче всеки един от нас, другите, какво направи?

Не, не е нищо, дори това не. Ние с такава дива радост посрещнахме свободата на словото и за какво я употребихме?! Дали нещо се объркахме или просто е по-удобно, но се втурнахме да защитаваме личности, а не каузи, дребна лична изгода, а не обща полза, държавата, но не и Родината …

Помислете си, колко пъти и как реагирахте, когато сте се сблъсквали с лъжа? Колко от тези пъти си позволихте да кажете истината, ако това не би било безопасно за работата ви или друг вид облаги? Колко пъти устояхте на изкушението да имитирате любезна слепота за неправдата, с оправданието, че е дребно зло. Изобщо, колко пъти се осмелихте да погледнете истината отвъд личните си пристрастия – политически, икономически, лични …?

И сега, както при всяка трагедия, яхнахте болката, за да призовавате за бунт … и всеки си нарочва виновните, тези, дето на него са му неудобни …
И всичко това, ни доведе до там, да сме общество на тотални лицемери!
Помня, преди около 30-35 години, как се преразказваше по разкази на очевидци, че в Германия, ако направиш нещо извън правилата, съседът ти със сигурност ще се обади в полицията и ще те предаде. Смеехме се, съдехме ги укорително, че са предатели. Истината е, че не са. Защото предател не е онзи, който застава на принципна позиция дори с риск да те засегне, но в името на опазването на общите ценности. Предателите са тези, които се бунтуват само докато са удобно седнали на дивана си пред компютъра и то, основно с мисията, бунтът им да бъде добре осребрен …
Отдавна сме предали душите си, затова всичките ни добри намерения павират път … знаете за къде!