Изборите не са тест за интелигентност

Иво Райнов

Имам много Фейсбук приятели . Повечето са млади хора. Някога ученици, с които ме е срещала гимназията. Сега добри граждани.  Мисля, че за първи път гласуваха толкова масово. Думата ми е за онези във възрастовите диапазони 18 – 30 и 30 – 45 години. Защо ги разделям ли? Нека първо да кажа какво ги обединява. Доста от тях лятото бяха на протеста в най-активната му първа фаза. Общото е, че искаха промяна и се опияняваха от своята революция.

Винаги съм вярвал, че рано или късно всяко поколение намира кауза, за която да излее своята бунтарска енергия. Кой от нас не е другарувал с илюзията, че само да бутне властта и справедливостта ще направи всички доволни и щастливи. В онези вечери едва ли протестиращите млади хора  се интересуваха от политическата представителност, избрана от другите.

Аз съм от хората, които продължават да се интересуват от своите ученици след като завършат. Радвам се на тяхното израстване, гордея се с успехите им, окуражавам, когато намеренията забуксуват. Затова и познавам добре социалния поглед на много от тях. Макар да искат едно и също, следват различни политически пътища. Логично гласуваха по различен начин и разломът между двете най-млади електорални поколения общо взето мина по ръба, който разделя еуфорията на двадесетгодишните и  гражданския опит на тридесетгодишните. Всъщност вотът е много по-шарен, защото гласове на младите гласоподаватели имаше навсякъде, но все пак голямата част беше записана в изборния резултат на две от протестните формации.

След възторга от изборната нощ дойде сутрешното отрезвяване и като се почнаха два дена обиди и иронични подмятани заради избора да се гласува за тази или онази партия. Едните се оказаха априори интелигентни, а останалите прости. Знам, че след хилядите бивши ученици, които понастоящем са ми виртуални приятели, всички са интелигентни. Затова е тъжно да чета постове, в които се поставят генерални етикети с оценки за интелигентност.

Преди 30 години, когато аз бях част от гневното младо поколение, което вярваше, че прави своята революция и изливаше енергията на бунта по улиците, получавахме същите злобни оценки. Лично Валери Петров, който мнозина и до днес боготворят, ни наричаше двойкаджии от университетите, макар моята студентска книжка да беше изпълнена с числа от другия полюс на оценяването. Младите, които гласувахме за СДС бяхме наричани фашисти, глупаци, лумпени…

Ние пък превърнахме „комунист“ в най-обидната квалификация. И докато словесно се замеряхме политическите архитекти ни вкараха в един дълъг, мръсен, бандитски преход, а надеждите ни се превърнаха в попарени илюзии.

Никой няма монопол върху истината. Демокрация се прави първо с толерантност и зачитане правото на другия да мисли различно. А напред несъмнено се върви с общи каузи и взаимна търпимост.